Притча за върха

Самотен връх, издигнат към небето,
печално тъжен в скалиста сивота,
безмълвно чака – гордо и напето –
хваление за свойта висота.

А вятърът със щурм и ярост,
безжалостно го брули ден след ден;
вбесен от неговата дързост,
копнее да го види победен.

„Смири се”, вятърът му викна,
„Признай, по-силен съм от теб.”
Но само ехото откликна:
„Знай… по-силен… от теб… от теб…”

И озлобен, пиян и гневен,
вятърът премина в ураган;
върха прониза с вихър леден,
по-остър от всеки ятаган.

Слънцето надникна от небето;
видя върха – самотен, вледенен;
и наранен, с величие отнето,
но все тъй горд нагоре устремен.

Смили се и нежно го погали,
огря го с топла, златиста светлина;
по всеки камък пламъче разпали,
в нюанс на изгрев, залез и луна.

Върхът се стопли и сякаш оживя,
отправи взор към слънцето блестящо,
видя любов и кротко засия,
че някой друг го гледа тъй искрящо.

Сега, когато слънцето изгрее,
върхът му вика радостно „привет!”,
щастлив блести и весело се смее,
защото е обичан и приет.