Зима, пак настъпи твоят час,
да властваш в бяло над земята,
и пак покриваш с тънък мраз
прозорци, къщи и полята.

Реките в миг покриваш с лед –
пързалки за деца игриви,
и правят те от сняг човек,
със снежни бузи, но щастливи.

Дърветата, оголени от есента,
обличаш в тънка, белоснежна дреха,
птиците премръзнали от студ в нощта,
намират в тях закрила и утеха.

Нощем, тихо, бледата луна
посипва с бисери земята,
сияние, родено от снега,
пленява нежно тъмнината.

Вятъра извикваш на дуел,
във вихъра на снежна буря,
страстният ви танц, мира отнел,
помита с ярост всяка диря.

Рано сутрин с изгряващия ден,
спокойствие разстилаш над земята,
сломена от танца с вятъра студен,
събираш нови сили за войната.

Сурова зима, с бяла красота,
дори и ти със безпределната си сила,
обличаш се с воал на кротостта
пред ръката, която те е сътворила.